www.divirodopi.org

  • Обща характеристика

"Ако не видях бога, то видях най-възхителната панорама на вътрешните Родопи. Непрекъснати вериги гористи планини, надиплени живописно една зад друга

"Ако не видях бога, то видях най-възхителната панорама на вътрешните Родопи. Непрекъснати вериги гористи планини, надиплени живописно една зад друга, подпират от вси страни кръгозора. Между техните многобъдрести клонове, в една голяма дълбочина пред мене, простира се от север към юг райски хубавата Чепинска долина. Реката Елидере, като един смок, извива се из нея и се губи насам в един дълбок пролом. Четири селца, хубавички и кичести, някои с бели минарета, се редят по права линия в тая зелена долина: Корово, Лъджане, Каменица, Баня. Последното се шири с минаретата си в южния кът на долината, на места златоруса, на места ясно-зелена от нивята и ливадите си и набраздена от редове дървеса, които обтакат ръчките й. Трябва да кажа, че това е само част от Чепинската долина: две широки бърдчини на ляво, една от север, друга от юг – които се стремят една към друга, без да се сберат, пазят на изток другата част на долината с три села: Дорково, Костандово и Ракитово, от които само двете последни се съглеждат. Благодарение на тая игра на окръжавающите планини, Чепинско има форма на разтегнато Н. Това личи добре и на картата."

Иван Вазов - "В недрата на Родопите"

  • Туристически услуги

  1. Дъждовник

    Дъждовникът (Salamandra Salamandra) е най-широко разпространеният вид саламандър. Той е и най-едрият представител на семейство саламандрови

    Дъждовникът (Salamandra Salamandra) е най-широко разпространеният вид саламандър. Той е и най-едрият представител на семейство саламандрови - дължината на тялото достига до 25 см. 
    Дъждовникът се среща в южна и средна Европа, северна Африка и северните части на Близкия изток. В България се срещат два подвида - S. s. slamandra и S. s. beschkovi, който за пръв път е описан през 1981 в долината на река Санданска Бистрица и в Родопите.
    Предпочитано място за живот на дъждовника са широколистните гори, в които земята е покрита с листа. Също така се нуждае за своето размножаване от малки водни басейни (ручеи, чисти локви и други). Най-често се среща в пояса между 400 и 1 000 m над морското равнище. Дъждовникът е активен вечер и нощем. През останалото време се крие в сенчести процепи, под паднали дървета или други влажни и сенчести места. Денем излиза на повърхността само в дъждовни дни, понякога и при слаб снеговалеж, откъдето идва и името му. Обикновено е активен от април до ноември, но при меко време може да бъде видян и през зимата. Дъждовникът остава верен на едно и също местообитание в продължение на много години. Експерименти са показали, че той познава територията си и важен фактор за това е зрението му. Продължителността на живота на дъждовниците е около 14 години, но може да бъде и много по-голяма.
    Повечето дъждовници са яйцеживородни и раждат по 20 до 55 почти напълно развити водни ларви с дължина 12-21 mm. Това става най-често в извори, вирове на планински реки, корита на чешми и други, като се предпочитат тъмни и студени водоеми. Раждането става през пролетта или есента, а понякога и през двата сезона.
    При раздразнение кожата на дъждовника отделя отровен бял секрет - невротоксичният алкалоид самандарин. Секретът, концентриран в кожни жлези, главно около главата и по гърба, причинява на гръбначните животни силни мускулни конвулсии и високо кръвно налягане. Жлезите, отделящи самандарина, обикновено са разположени по цветните петна. Дъждовникът е способен да разпръсква тази отрова срещу хищници, за да обезкуражи нападателя.

  2. Дива коза

    Дивата коза (Rupicapra rupicapra) е тревопасен бозайник от разред Чифтокопитни. Дължината на тялото достига до 135 см, а височината до 90 см.

    Дивата коза (Rupicapra rupicapra) е тревопасен бозайник от разред Чифтокопитни. Дължината на тялото достига до 135 см, а височината до 90 см. Козината и през топлите месеци е къса и гладка със светлокафяв или червеникаво кафяв цвят. През зимните месеци космите нарастват до 10 - 20 см, а цвета става шоколадово кафяв. В България дивата коза може да бъде видяна в Рила, Пирин, Стара планина, западни Родопи и Витоша. 
    Дивата коза се придвижва отлично по стръмни и скалисти участъци с голяма сигурност и прави големи скокове над планински пропасти. Самото придвижване е ходом или със скокове, почти никога в галоп или тръс. Не съществува друго животно, можещо да ѝ съперничи в ловкост и скорост на придвижване по стръмни терени. Практически никой от естествените ѝ неприятели не може да я застигне в преследване, дори скалният орел може да залови само съвсем млади диви кози. За да може да се придвижва по стръмните терени, които обитава, дивата коза се нуждае от добра видимост, и затова нощем се оттегля в скрити и трудно достъпни места, където почива до зазоряване. След това излиза да пасе и продължава до обед, когато отново се скрива на някое сенчесто място, за да почива. След обед, до смрачаване, излиза да се храни отново. Зимно време обикновено търси храна цял ден. Обикновено водят заседнал начин на живот, като само понякога, при лошо време, слизат малко по-ниско в горите, но въпреки това предпочитат добре познатите им пътеки и райони. Най-често женските и малките се държат на малки групички или стада, а мъжките се движат сами. 
    Малките не се раждат никога в горски участъци, както и битките между мъжките не се провеждат в такива. По време наразмножителния период, мъжките заемат определена територия, която маркират със секрет от основата на рогата си, който натриват на ключови места. Ако се появи съперник, собственикът на територията започва демонстративно да трие рогата си в най-близкия храст,ако това не помогне, уринира по границата на територията си. Срещата най-накрая често завършва с битка, в която рогата се превръщат в опасно оръжие. В природата рядко се стига до сериозни нараняваня по време на тези битки, за разлика от отглежданите на затворено диви кози, при които победеният няма пространство за бягство и често бива наранен сериозно от победителя.
    Полова зрялост настъпва на 2,5- (женски) или 3,5-4- (мъжки) годишна възраст. Бременността трае около 25-27 седмици. Ражда се едно, много рядко две малки. Малко преди раждането женските се отделят от стадото и раждат в някое закрито място, обградено от няколко борови дървета. Малките се раждат напълно развити и могат да се придвижват самостоятелно. Кърменето трае около 6 месеца, но малките много преди това започват да се хранят с растителна храна.
    Съгласно Червената книга на България, дивата коза попада в категория "застрашен вид".

  3. Благороден елен

    Благородният елен (Cervus elaphus) е едър тревопасен бозайник от разред Чифтокопитни. Женският елен се нарича Кошута.

    Благородният елен (Cervus elaphus) е едър тревопасен бозайник от разред Чифтокопитни. Женският елен се нарича Кошута. Дължината на тялото достига до 250 см, височината е до 160 см, а теглото на отделни екземпляри може да надхвърли 450 кг. 
    Рогата на мъжкарите започват да растат март-април, и докато достигнат пълно развитие през юли-август са покрити с фина мъхеста кожица. Падат февруари. На едногодишните екземпляри рогата са много малки и недоразвити, имат едно, максимум две разклонения, на втората година могат да бъдат вече шест. С възрастта рогата стават все по-големи и разклонени. Максимум се достига около десетата година, когато разклоненията им могат да достигнат 24 или повече на брой. Когато животното започне да остарява, рогата започват да намаляват размера си.
    Храни се с растителна храна, трева, пъпки, листа, клонки, коренища и други. Зимно време среща затруднения в намирането на храна и често гладува и разчита на запасите натрупани през лятото и есента. Денем почива на някое скришно място и не излиза до свечеряване. Обикновено живее на малки стада, съставени само от мъжки или женски индивиди, които се смесват само в размножителния период.Когато раждат, женските се отделят за известно време от стадото и след това отново се присъединяват. Въпреки големите си рога,когато са заплашени и мъжките и женските се защитават удряйки силно с предните си копита.Предните им копита имат много твърди и добре заострени ръбове и не са редки случаите на тежко пострадал хищник след опит за нападение над кошута с малко. Благородният елен, понякога обича да се валя в кал, което не е характерно за другите видове от семейство Плътнороги.

    Благородният елен е полигамно животно. Женските се разгонват втората половина на септември и в този момент започват и битките между мъжките индивиди.Тогава доминиращият мъжки защитава стадото си от съперниците си.Съперниците му, обикновено по-млади мъжкари без собствен харем, се опитват да го изместят от доминиращата му позиция или поне да отделят някоя от женските. По това време мъжките водят целодневни изтощителни битки, използвайки рогата си. Въпреки привидната жестокост на битките, те се състоят общо взето от заклещване на рогата на двамата съперници и бутане. Рогата имат конструкция осигуряваща безопасността на битките и в крайна сметка много рядко се стига до сериозни наранявания. По-слабият мъжкар обикновено се отказва по някое време и прави кратка демонстрация на подчиненост, показвайки незащитените страни на тялото си и по този начин тушира агресивността на победителя, който след много кратко преследване се отказва да го гони и да се бие с него. Малките се раждат май-юни. Обикновено се ражда само едно малко, случаите на близнаци са крайно редки. Самото раждане е много бързо и трае не повече от десет минути. Първите дни малкото се намира в някое скривалище и майка му отива при него само за да го накърми. Кърменето трае 3-4 месеца. Малкото не се отделя от майка си плътно до раждането на следващото малко, обикновено на следващата година. Малкото ако е кошута остава обикновено със същото стадо, а ако е елен се присъединява към стадата на другите мъжкари.

  4. Кафява мечка

    Кафявата мечка (Ursus Arctos) е най-едрият хищинк живеещ по нашите земи. Популацията на кафява мечка в тази част на Родопите е относително добре запазена.

    Мечките обикновенно живеят по единично, рядко на двойки. Масата на възрастния индивид може да достигне 350 килограма при дължина на тялото 1.5 - 2 метра. Мечките имат тромав вид, което създава усещането, че се движат бавно, но в действителност при бягане може да достигне скорост от около 60 км / час. Диетата на кафявата мечка включва желъди, коренища, горски плодове и диворастящи овошки. През летните месеци мечките прекарват по-голямата част от времето в търсене на храна, тъй като необходимото дневно количество се равнява на 14 килограма. Когато наличната храна не е достатъчна, мечката може да нападне и убие по-дребно животно или домашен добитък. Продължителността на живота при мечките е около 30 години. 

  5. Елен лопатар

    В диво състояние еленът-лопатар се среща по югозападното крайбрежие на Мраморно море, в Мала Азия и в Северозападна Африка.

    В ловно-дивечови стопанства и паркове се отглежда в много европейски страни, включително и в България. Еленът лопатар е изчезнал от българските земи преди около десет века и едва в началото на миналия век започва аклиматизацията му

  6. Пернатонога кукумявка

    Пернатоногата кукумявка (Aegolius funereus) е птица от семейство Совови. Разпространението на пернатоногата кукумявка в България е реликтно и почти непроучено

    Пернатоногата кукумявка (Aegolius funereus) е птица от семейство Совови. 
    Разпространението на пернатоногата кукумявка в България е реликтно и почти непроучено – откъслечна информация за вида има в различни орнитофаунистични разработки за отделни райони на страната, главно за високите планини: Рила, Централна Стара планина, Родопите, Пирин, гара Яна (Софийско). В България пернатоногата кукумявка (Aegolius funereus) е защитена от Закона за биологичното разнообразие (2002) и е включена е в националната „Червена книга“ (1985) към категорията „рядък вид“. Видът попада под защитата и на международното законодателство – включен е в Приложение 2 на Конвенцията за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания (Бернска конвенция) и в Приложение 2 на Конвенцията за международна търговия със застрашени видове от дивата флора и фауна (CITES)

  • Животни

Обширните гори и планински поляни в тази част на Родопите са естествено местообитание на ценни и интересни животински видове.

Обширните гори и планински поляни в тази част на Родопите са естествено местообитание на ценни и интересни животински видове. Тук могат да бъдат видяни почти всички характерни за нашата страна едри животински видове - кафява мечка, вълк, благороден елен, сърна, дива свиня, дива коза, елен лопатар и муфлон. Разпространени са също по-дребни, но не по-малко интересни видове като дива котка, видра, язовец, лисица, златка и белка. Някои от бозайниците в Родопите попадат в категорията на редките видове. От 59 установени, 23 са включени в Червения списък на IUCN, като 12 от тях са в категорията уязвим (7 вида прилепи, видра (Lutra lutra), лалугер (Spermophilus citellus), златката (Martes martes), вълка (Canis lupus), мечката (Ursus arctos).
 

  1. "Бяла чемерика" (Veratrum lobelianum Bernh.)

    Многогодишно тревисто растение от сем. Кремови. Среща се в Европа и Азия. Расте по влажни планински ливади и влажни места на височина над

    Многогодишно тревисто растение от сем. Кремови. Среща се в Европа и Азия. Расте по влажни планински ливади и влажни места на височина над 1000 м надморска височина. В България се среща във всички планини. Силно отровно растение, което в малки количества се използва в медицината. Цъфти в периода юни-юли.  Силно отровно и в миналото се е прилагало широко в народната медицина, а също и като магическо цвете за бяла магия, но най-вече при борба с косопада и други проблеми по скалпа. Съдържа много алкалоиди, които влияят на натриевите йонни канали и могат да блокират сърцето и водят до смърт за около 30 мин до 4 часа след поглъщането . Най-токсични са корените и индианците в Северна Америка ги използвали за мазане върховете на стрелите си. Българското име вероятно първоначално е било "чемерига". В основата стои думата "чемер", което означава болка, тъга, мъка, болест и съответно "Чемеря" -  болея, боледувам.

  2. "Прасковолистна камбанка" (Campanula persicifolia L.)

    Многогодишно тревисто растение. Расте по поляни и храсталаци. Цъфти през периода юни-август. Установен е във всички флористи райони на  България до

    Многогодишно тревисто растение. Расте по поляни и храсталаци. Цъфти през периода юни-август. Установен е във всички флористи райони на  България до 1800 м надморска височина. Използва се и като декоративно растение. Видът не е застрашен. Може да бъде сбъркана с Йорданова камбанка (Campanula jordanovi Ancev&Kovanda), която е защитен вид по Приложение №3 на Закона за биологичното разнообразие. Среща се в западния Предбалкан, Стара планина, Северен Пирин (резервата Джинджирица), Славянка и Родопите (западни и средни) и е балкански ендемит – установено е съществуването ѝ само на Балканския полуостров. 

  3. "Сърцевиден дланокоренник" (Dactylorhiza cordigera)

    Едра грудкова орхидея с височина 15 - 40 см и кухо стебло. Същинските листа са широко-елиптични до широко-ланцетни, изпъстрени с червеникави петна с различен размер и интензитет.

    Едра грудкова орхидея с височина 15 - 40 см и кухо стебло. Същинските листа са широко-елиптични до широко-ланцетни, изпъстрени с червеникави петна с различен размер и интензитет. Съцветието е гъсто, цилиндрично или яйцевидно, с дължина до 12 см. Прицветниците обикновенно са по-дълги от цветовете. Те са до 40 на брой с наситен пурпурен цвят. Централното чашелистче и венчелистчетата образуват шлемче. Устната е с дължина до 16 мм, варираща по форма - овална или сърцевидна, целокрайна до дълбоко триделна. В основата си е бяла с разнообразни, тъмнорозови шарки, а в останалата част е с пурпурен цвят. Шпората е конична, равна на устната или по-дълга, ориентирана надолу. Цъфти в периода Май - Юли. Расте във влажни и мочурливи райони от 800 до 2000 м надморска височина. Среща се в Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Гърция, Румъния, Сърбия и Украйна. Разпространен е във всички наши планини. 

  4. "Червена медуница" (Pulmonaria rubra Schott)

    Многогодишно тревисто растение от сем. Грапаволистни с височина 20-30 см. Цъфти в периода април-май в розово-червени багри, които не се променят до края на

    Многогодишно тревисто растение от сем. Грапаволистни с височина 20-30 см. Цъфти в периода април-май в розово-червени багри, които не се променят до края на цъфтежа. Листата ѝ са зелени, без петна, което е вторият характерен белег, отличаващ я от Лечебната медуница (Pulmonaria officinalis L.). Обича влажни сенчести гористи и каменисти листа. 

  5. "Червен главопрашник" (Cephalanthera rubra)

    Червеният главопрашник е една от често срещаните ни горски орхидеи. Расте почти в цялата страна до 1700 м, но най-много

    Червеният главопрашник е една от често срещаните ни горски орхидеи. Расте почти в цялата страна до 1700 м, но най-много предпочита тъмните и влажни букови и буково-габърови гори. Цъфти в периода май-юли. Името произлиза от гръцките думи cephalae - глава и antheros - цъфтеж. В много страни в Европа е рядък и застрашен вид. Във Великобритания например се среща само в 3 области, в Германия е силно застрашен от изчезване и 2 пъти е обявяван за тамошната орхидея на годината.

  6. "Румянка" (Кукувичи цвят) (Lychnis flos-cuculi )

    Растението е разпространо по мочурливи или влажни ливади. Обича слънчеви или полусенчести места.

    Растението е разпространо по мочурливи или влажни ливади. Обича слънчеви или полусенчести места. Цъфти в розово-цикламен цвят, силно нарязани 5 венчелисчета. Oпрашват се от насекоми и птици, привличат и нощни пеперуди. Период на цъфтеж: май - юли
     

  7. "Женевско срещниче" (Ajuga gevensis)

    Женевското срещниче е многогодишно растение от сем. Устоцветни. Стъблото е изправено с дължина от 10 до 40 см.

    Женевското срещниче е многогодишно растение от сем. Устоцветни. Стъблото е изправено с дължина от 10 до 40 см. Листата са дълги и тесни, обратно или продълговато яйцевидни. Притежават синкав или виолетов оттенък.Чашката е зъбчата, венчето ярко синьо, а по-рядко е пурпурно или бяло. Тичинките са стърчащи и влакнести. Расте в горски и тревисти местообитания.

  8. Родопоско омайниче (Geum rhodopaeum)

    Многогодишно тревисто растение високо до 40 cm. Стъблата са единични или по няколко, изправени, по-рядко приповдигащи се, неразклонени или слабо разклонени

    Многогодишно тревисто растение високо до 40 cm. Стъблата са единични или по няколко, изправени, по-рядко приповдигащи се, неразклонени или слабо разклонени, гъсто покрити с къси власинки и жлези. Приосновните листа са събрани в розетка, с дълги дръжки, лировидни или лировидно перести, от двете страни влакнести; връхното листче 3-8 cm широко, широко яйцевидно до закръглено или бъбрековидно, в основата сърцевидно, цяло или плитко 3-5 делно, по ръба неравномерно тъпо назъбено; страничните листчета 3-6 двойки, много по-дребни от връхното, до 1 cm дълги, широко яйцевидни до закръглени, назъбени. Стъбловите листа с къси дръжки или приседнали, 2-3 cm дълги, яйцевидно елиптични до обратно яйцевидни, в основата остро клиновидни, цели, дълбоко изрязано назъбени със закръглени и дълбоко назъбени прилистници. Съцветията с 2-5 цвята.Цветовете са 2-3 cm в диаметър, изправени, на дълги дръжки. Чашелистчетата 8-10 mm дълги, яйцевидно ланцетни до триъгълно ланцетни; външните чашелистчета линейни, 2-3 пъти по-къси от вътрешните. Венчелистчетата 10-14 mm дълги, закръглено яйцевидни, на върха отрязани, в основата без нокътче, оранжеви. Цъфти в периода юни - август. Местообитанията му са влажни и мочурливи места от 1200 до 1500 метра. Растението е защитен вид. 

  9. "Алпийско сграбиче" (Astragalus alopecurus)

    Многогодишно тревисто растение с добре развити изправени стъбла. Листата му са нечифтоперести, влакнести.

    Многогодишно тревисто растение с добре развити изправени стъбла. Листата му са нечифтоперести, влакнести. Цветовете са жълти. Съцветията са приседнали. Цъфти в периода юни - август. Височината на растението е 50 - 100 см. Местообитанията му са варовити терени пи височина 1500 - 1700 метра. В България е установен единствено в Западни Родопи - в резерват "Беглика" и околностите му. Освен в България се среща и в Югозападните Алпи. Растението е със статут на защитен вид.

  10. "Планинско котенце" (Pulsatilla montana)

    Многогодишно тревисто растение. Височината на растението над земята е от 15 до 45 см. Цялото растение е копринесто влакнесто.

    Многогодишно тревисто растение. Височината на растението над земята е от 15 до 45 см. Цялото растение е копринесто влакнесто. Приосновните листа 3-4 перести на дълги дръжки, с 6-9 ланцетни дяла. Цветовете  са 4-5 см в диаметър, звънчевидни, гълъбови, сини, синьовиолетови до тъмновиолетови. Цъфти в периода февруари-май. Местообитанията му обикновенно са пасища, сухи поляни и редки дъбови гори. Природозащитния статус на растението е незащитен. Информация от www.bgflora.net 

  • Растения

Богато е биоразнообразието в тази част на Родопите. Тук могат да бъдат видяни много уникални растения – български или балкански ендемити

Богато е биоразнообразието в тази част на Родопите. Тук могат да бъдат видяни много уникални растения – български или балкански ендемити и растения със статут на защитени видове като Родопска теменуга (Viola rhodopeia), Родопско омайниче (Geum rhodopaeum), Български рожец (Cerastium bulgaricum), Алпийско сграбиче (Astragalus alopecurus), Родопско крайснежно звъниче (Soldanella rhodopaea), Родопско великденче (Veronica rhodopaea), Черно френско грозде (Ribes nigrum) и други.

Богатото биоразнообразие се опазва в четирите резервата “Беглика”, “Мантарица”, „Дупката” и “Купена” и 29 защитени местности. Три от резерватите (без „Беглика“) са биосферни резервати от мрежата на UNESCO, като са обявени за такива още в начато на 60-те години на ХХ в. и са със строг статут на опазване според българското законодателство. Характерното за тях е запазването на първичните екосистеми и затова на териториите им могат да бъдат наблюдавани добре запазени стари дървесни видове, разнообразие от мъхове, лишеи, гъби, растения и животни. 

Западните Родопи са обявени за част от Натура 2000 през 2008 г. ЗЗ „Западни Родопи“ е приета за такава съгласно Директивата за птиците, която припокрива защитена зона по Директивата за местообитанията. Към момента общата ѝ площ  възлиза на 1 333 847,816 дка. 

  1. Река Семиза

    Река Семиза (Пъстрата река) е начален приток на Девинска река. Извира от югоизточните склонове на връх Сютка и протича на

    Река Семиза (Пъстрата река) е начален приток на Девинска река. Извира от югоизточните склонове на връх Сютка и протича на югоизток до местността "Ташбоаз", където след вливането на реките Беглишка и Крива река се образува Девинска река. Дължината и е около 12 километра, а основните и притоци са Серафимово дере, Карачумак, Нещерево дере (леви) и Суйсуза и Раково дере (десни). 
    Голяма част от водите на Семиза се отвеждат за нуждите на "Баташкия водносилов път" към язовир "Голям Беглик". Чистите води на реката са естествено местообитание на балканската пъстърва.

  2. Трепетущица

    Река Трепетущица, известна като Баталач в горното си течение, е десен приток на Чепинска река. Извира от югозападните склонове на

    Река Трепетущица, известна като Баталач в горното си течение, е десен приток на Чепинска река. Извира от югозападните склонове на връх Голяма Сютка и тече в северозападна посока до вливането си в Чепинска река в местността "Сухата лъка". Дължината на реката е около 11 километра. Интерес представлява малка каскада от водопадчета и еворзионни котли, находяща се в средното течение на реката. Водите на река Трепетущица са "хванати" за нуждите на "Баташкия водносилов път" при кота 1200 м.н.в.

  3. Чепинска река

    Чепинска река, известна още като Бистрица, Стара река и Елидере, е десен приток на река Марица. Дължината на реката е 82 километра. Реката извира от

    Чепинска река, известна още като Бистрица, Стара река и Елидере, е десен приток на река Марица. Дължината на реката е 82 километра. Реката извира от високите части на родопския дял Баташка планина и събира в себе си водите на Велийшко-Виденишкия дял, Алабак и Къркария. За начален приток на Чепинска река се приема Рибна река (Балъкдере), извираща от южните склонове на връх Малка Сютка. До навлизането си в Чепинската котловина реката приема следните притоци - Сухото дере, Боров дол, Софандере, Грънчарица, Голямото дере, Абланица (леви) и Теллидере, Банкино дере, Еврейско дере, Трепетущица, Лепеница (десни). Голяма част от водите на тези притоци са включени в деривацията "Баташки водносилов път" и чрез подземни канали се отвеждат във водите на язовир "Батак". В района на Велинград реката приема най-големия си приток - река Мътница (десен), както и река Луковица, отводняваща склоновете на рида Алабак. След Чепинската котловина реката навлиза в едноименния пролом, като до местността "Лакът" тече в северна посока, след което рязко поема на изток и североизток. При село Ветрен дол напуска Родопите и навлиза в Горно Тракийската низина. Влива се в река Марица в района на селата Злокучене и Ковачево.
    Реката е с дъждовно-снежно подхранване, като максимумът е в периода април-май, а минимумът — септември. Среден годишен отток при жп спирка Марко Николов — 7,93 m3/s.

  4. река Доспат

    Река Доспат е ляв приток на река Места, отводняващ западните склонове на Велийшко-Виденишкия дял и източните склонове на рида Дъбраш. Реката е известна още с имената

    Река Доспат е ляв приток на река Места, отводняващ западните склонове на Велийшко-Виденишкия дял и източните склонове на рида Дъбраш. Реката е известна още с имената Доспатдере, Рата и Сура, като последните две веоятно имат своя произход от времето на Траките. Общата дължина на реката е 110 километра, от които на българска територия са 96 километра. Река Доспат извира от района на връх Гюлтепе (Шипока), недалеч от билото на Велийшко-Виденишкия дял, след което протича в югоизточна посока отначало в тясна долина, която постепенно се разширява и след местността "Селище" се оформя като заравнена долина с размери 1.5  / 3 км на 30 км. Поради малкия наклон на терена в този участък реката образува множество меандри. В участъка между градчетата Сърница и Доспат реката е завирена, в резултат на което е създаден едноименния язовир. На юг от Доспат реката преминава през малък пролом и достига Барутинската котловина, където приема основния си приток - река Караджадере (Сърнена река). След Барутин реката променя посоката си и тече за запад, и отново на юг, преминавайки през дълбок и скалист пролом между селата Бръщен и Црънча. След пролома река Доспат тече в южна посока, пресича държавната граница и се влива в река Места в района на гръцкото село Перасма. 
    Повечето притоци на реката са къси и стръмни. Изключение правят Караджадере (отводняваща източните склонове на Велийшко-Виденишкия дял), Осинска и Кочанска река (отводняващи южните части на рида Дъбраш). За нуждите на каскадата "Доспат - Въча" в средното течение на реката се прехвърлят води от речната система на река Канина. 
    Река Доспат също е силно повлияна от човешкото въздействие, посредством хидроенергийната каскада "Доспат - Въча" - от язовир "Доспат по-голямата част от водите и се прехвърлят последством подземни канали във водосбора на река Въча.

  5. Девинска река

    Девинска река (Дамлъдере) е ляв приток на река Въча, в която се влива малко под град Девин. Дължината на реката е 57.1 км и тя се явява основна речна система в

    Девинска река (Дамлъдере) е ляв приток на река Въча, в която се влива малко под град Девин. Дължината на реката е 57.1 км и тя се явява основна речна система в източните части на Велийшко-Виденишкия дял и южните части на Баташка планина. За начален приток на реката се счита река Семиза, извираща в южното подножие на връх Голяма Сютка. До местността "Беглика", реката приема левите притоци Серафимово дере, Карачумак и Нещерево дере, както и десния приток Суйсуза, като по този начин образуват Беглишката река. След местността "Ташбоаз" и вливането на реките Раково дере и Крива река носи името Девинска. Основни притоци на Девинска река са Топлика, Карлъшка, Градешница, Катранджидере (най-голям), Карабурунско дере,  Сачандере, Маджарлиите и Соквичко дере. Реката е с дъждовно-снежно подхранване, като максимумът е в периода април-май, а минимумът — октомври. Среден годишен отток при град Девин — около 5,274 m3/s. Единственото населено място по течението на реката е град Девин.
    Девинска река е силно повлияна от строителството на хидроенергийната каскада "Баташки водносилов път". Голяма част от водите в горното течение на реката (Семиза, Карачумак, Суйсуза, Черно дере, Жълто дере, Батлъбоаз, Топлика) са "хванати" за нуждите на каскадата и са "отведени" посредством тунели и канали в язовирите "Голям Беглик", "Беглика", "Тошков чарк", откъдето оттока се насочва към поречието на река Марица.
    Средното и долното течение на реката (след вливането на Катранджидере) е добре запазено и представлява естествено местообитание на ендемичния вид балканска пъстърва.

  6. Мечкина река

    Мечкина река е десен приток на Чепинска река. Води началото си от подножието на връх Малка Сютка и тече в северозападна посока, приемайки

    Мечкина река е десен приток на Чепинска река. Води началото си от подножието на връх Малка Сютка и тече в северозападна посока, приемайки десния си приток - Зайково дере. 
    На около километър над водослива на Мечкина и Чепинска река (Бистрица) се е образувала живописна каскада от малки водопади и еворзионни котли, която доставя истинско удоволствие на любителите на природата. До водопадите може да се достигне като се следва камионния път изкачващ се по поречието на реката. При първия мост над реката се изоставя камионния път и се продължава по обрасъл път / пътека срещу течението. Водопадите са на около 200 метра, а преминаването на самата каскада изисква повишено внимание, тъй като няма ясна пътека и се налага пресичане на реката и малко катере по стръмните странични склонове.

  • Води

Високите части на западни Родопи са богат източник на повърхностни и подземни води.

Оттук водят началото си основните притоци на река Марица - Чепинска река и Въча, а на запад река Доспат се оттича към Места. В района бликат множество карстови извори, най-известен от които е извора "Клептуза" във Велинград, но също така и десетки термоминерални извори, чиито лечебни свойства привличат посетителите в този район. Именно благодарение на богатите водни запаси и поради планинския релеф на този район, тук са изградени две от големите хидро-енергийни каскади в България - това са "Баташкия водносилов път" и "Доспат - Въча". Язовирите "Батак", "Доспат", "Голям Беглик", "Широка поляна", "Цанков камък" и "Въча" са привлекателно място за хиляди любители на природата и водните спортове. 

  1. Смърчови гори

    Основно иглолистните гори в Западните Родопи са съставени от обикновен смърч (Picea abies), който е широкоразпространен в горния планински пояс

    Основно иглолистните гори в Западните Родопи са съставени от обикновен смърч (Picea abies), който е широкоразпространен в горния планински пояс (1 400 – 2 000 м.н.в) и често образува чисти насаждения. Игличките на обикновения смърч са нагъсто разположени по цялата обиколка на клоните, по което може да бъде различен от обикновената ела. Друг отличителен белег са увисналите надолу шишарки, които запазват своята цялост и след като узреят. Обикновеният смърч е право и стройно дърво, което може да достигне до височина 90м. и възраст над 1 200 години.

    С цел опазване на вековните гори от обикновен смърч, южно от гр. Ракитово е създаден биосферен резерват „Мантарица”, като под специални грижи е смърчовата гора в областта „Петлите”, която е на възраст над 140 години и е основно местообитание на глухаря. На югозапад се намира резерват „Беглика”, където освен вековните смърчови гори, се охраняват и множество ендемитни и реликтни растения. В района на Велинград е обявена Защитена местност „Суха лъка” като целта на опазване са седем вековни смърчови дървета с диаметър над 1 м и височина над 35 м. 

    Смърчовата гора е обект на опазване в редица защитени територии в Западните Родопи, като „Валявиците”, „Самодивска поляна”, „Чатъма”, „Широка поляна”, „Тошков чарк”, „Фотинска река” и др.

  2. Борови гори

    Запазени борови гори се срещат в редица места в Западните Родопи, като най-често това са естествени гори от бял бор.

    Запазени борови гори се срещат в редица места в Западните Родопи, като най-често това са естествени гори от бял бор. Белият бор (Pinus sylvestris), подобно на смърча предпочита по-високите части на планината, като заема обширни площи от 500 до 2 000 м.н.в. и образува чисти или смесени гори. Характерна за него е по-светлата, оранжево-червена кора в горната част на стъблото, по която се отличава от черния бор и останалите иглолистни растения. Белият бор спада към групата на така наречените двуиглени борове, т.к игличките му са разположени по две на скъсени, видоизменени клонки.

    Черният бор (Pinus nigra) е изключително устойчиво на горещина и суша растение, което успешно се развива по стръмните и дори отвесни карстови скали. Видът е с голяма вертикална амплитуда на разпространение – около 1400 m (от 400–500 до 1800) м.н.в. Отличава се от белия бор по сивия цвят на кората, както и по по-дългите иглички и значително по-големите и лъскави шишарки.

    Независимо дали гората е от бял или черен бор, въздухът в нея е наситен с леснолетливи ароматични вещества, които подпомагат и облекчават дишането и стимулират кръвообръщението. Затова опазването на тези гори е един от основните приоритети в редица резервати и защитени местности в Западните Родопи. В резерват „Кастракли” например се съхраняват едни от най-запазените и неповлияни от човешката дейност гори от черен бор, достигащи възраст от над 200 години. С цел опазване на вековните чисти гори от бял бор по поречието на Девинска река е създаден резерват „Дупката”. Боровата гора е предмет на опазване и в защитена местност „Слънчева поляна”, „Самодивска поляна”, „Чатъма”, „Тошков чарк” и др.

  3. Горите на резерват "Дупката"

    Биосферен резерват "Дупката" е типичен горски резерват с много богата и разнообразна растителност с ясно изразена височинна зоналност.

    Биосферен резерват "Дупката" е типичен горски резерват с много богата и разнообразна растителност с ясно изразена височинна зоналност. Над 83 % от площта му е заета от вековни иглолистни гори. Най-разпространени са обширните гори от бял бор, които често са на възраст около и над 200 години. Височината на отделни дървета достига 40 метра с диаметър на ствола над 1 м. Добре запазени са и смесените гори от бял бор, придружен от смърч, ела, трепетлика. По поречието на реката и в по-ниските части на резервата преобладават основно широколистни гори съставени от бук, трепетлика, шестил, обикновен габър, елша, примесени с единични или с групови екземпляри от ела и бял бор. Храстовата растителност е представена основно от дрян, къпина и малина, а тревната - от червена и черна боровинка, здравец, жълта иглика и др. Срещат се и редица балкански еднемити като силивряк, планински чай, тракийска жълтуга и др. 

  4. Букови гори

    Буковите гори В западни Родопи се срещат основно във височинния пояс от 700 до 1 800 м.н.в поради предпочитаният от тях типичен планински климат.

    Буковите гори В западни Родопи се срещат основно във височинния пояс от 700 до 1 800 м.н.в поради предпочитаният от тях типичен планински климат. Букът е ключов вид при формирането на редица природни местообитания и заема предимно северни склонове, долове и клисури. Преобладаващия дървесен вид е обикновеният бук (Fagus sylvatica), който в по-ниските части формира смесени широколистни гори, а в по-високите части на планината образува смесени широколистно-иглолистни гори. Смесените смърчово-букови са типичен представител на флората в Родопите, районът с най-широко разпространение на иглолистни гори на Балканския полуостров. Съотношението между дървесните видове в смесените гори е динамично, като при ненамеса в естественото развитие на горските масиви се наблюдава тенденция на изместване на иглолистните видове от бука. Поради силното развитие на иглолистните гори обаче и сравнително активната намеса на антропогенните фактори в района, широколистния пояс е по-слабо изразен и заема главно периферните терени.

    Характерна за бука е гладката му, сива кора и вретеновидните кафяви пъпки със заострен връх. Букът е високо растение – достига 50 м. височина и възраст над 1 000 години. В местността Печенешки скали край Велинград се намира най-високото и най-старо дърво в Пазарджишка област – 34-метров бук на около 450 години. Запазени букови гори се срещат и по поречието на Девинска, Фотинска река, района на Велинглад, Борино, Доспат, Юндола и са обект на опазване в редица защитени местности като  “Милеви скали” (Велинград), „Поречието на река „Девинска” (Девин) и др. 

  • Гори

Изключителното разнообразие на растителния свят е основна характеристика на регион западни Родопи.

Изключителното разнообразие на растителния свят е основна характеристика на регион западни Родопи. Преобладаващата растителност е предимно централноевропейска. По високите места се срещат основно иглолистни (смърч, бял бор, черен бор, ела) и смесени гори (смърч, ела, бял и черен бор, бук, бреза, трепетлика и др.) с подлес от различни видове храсти (къпина, малина, боровинка, хвойна и др.) и тревни съобщества. В по-ниските места преобладават представителите на  широколистните видове, по-характерни от които са бук, дъб, габър, мъждрян, бряст, топола и др.

Западната част на Родопите съхранява богати горски ресурси. Тук се намира най-голямата компактна площ заета с естествени иглолистни гори у нас. Териториите с надморска височина над 1500 метра са заети от величествени смърчови и борови гори със средна възраст около 80 години, а в резерватите "Беглика", "Мантарица" и "Дупката" горите достигат възраст от 150 - 200 години. Северните склонове на ридовете Баташка планина, Къркария и Алабак са покрити със смесени и широколистни гори, най-впечатляващи от които са буковите гори в резервата "Купена". Горите на западни Родопи са не само основен и незаменим източник на чист въздух и води, но и местообитание на ценни животински видове. Горските ландшафти, включително гъбите, билките и горските плодове са основен поминък за хората, живеещи в тази част на Родопите.

  • Забележителности

Крепостта "Цепина", пещерите "Снежанка" и "Лепеница", язовирите "Батак", "Доспат", "Голям Беглик" и "Широка поляна", резерватите "Мантарица", "Беглика", "Дупката" и "Купена

", фотинските водопади са само част от природните и културно-исторически забележителности, които привличат посетителите в тази част на Родопите. 

  • Райони

Може да използвате и връзките от основното меню

  • Обща характеристика
  • Туристически услуги
  • Животни
  • Растения
  • Води
  • Гори
  • Забележителности
  • Райони